Обърнат по гръб, черен и лъскав, бръмбарът махаше безпомощно с крака.  Хари се наведе да го разгледа, но понеже беше гнуслив, не го докосна, а само го подритна и отмина.
               - И после? – попита Славчо.
               – После какво?
               - Оживя ли или някой го стъпка?
               Хари се замисли.
               - Трябва да е оживял – каза. – Когато се върнах, го нямаше.
              Което не означаваше нищо, защо когато Хари се върна, валеше лепкав дъжд и никакви бръмбари не го интересуваха.

Валеше лепкав дъжд, когато телефонът звънна по здрачаване.

Хари ненавиждаше изненадите. Живееше уютно, като в кожена ръкавица. Ставаше в девет и докато разхождаше Клео, френската болонка на жена си, пиеше кафе с вестникаря на ъгъла. След това зареждаше бара и ако не беше вторник или петък, когато се срещаше със счетоводителя, дремваше, слагаше си изтъркания дънков елек и кожената гривна и отваряше в шест.

- Нещата трябва да се изпипват – каза.
               Наряза портокала на симетрични парчета, нареди три от тях на дъното на чашата, внимателно, с корите навън, и обилно да ги поля с водка.
               - Цар си, братче! – каза Славчо вместо наздраве и вдигна запотената чаша.
              Тази вечер слушаха Криим. Прищя му се да надуе звука до последно, така че да не чува нищо, особено мислите си, но се сдържа.
              Хари знаеше как да създава уют и не страдаше от липса на клиенти. Редовните посетители бяха застаряващи музиканти и художници, които боядисваха апартаменти за да преживеят с надеждата че съвсем скоро ще започнат да продават картини. Бяха му приятели. Беше окачил картините им по стените с надпис „продава се“.  Знаеше историята на всеки един. Знаеше с кого за какво да говори, кой какво пие и най-вече колко пие. Знаеше кого да изпрати дискретно до вратата, на кого да повика такси и кого да остави да придремне на бара за час. Смяташе се за познавач на хората и обичаше да предвижда нещата.

 Това, което не успя да предвиди, обаче, беше, че телефонът ще звънне точно днес на здрачаване и в лепкавия дъжд името на баща му ще светне на дисплея.

 Старинният часовник над етажерката показваше осем. Четирима души седяха зад бара и докато миеше чаши и вадеше бири от хладилника, чу възторжения глас на Славчо да разказва случката с бръмбара. Започна спор дали има нашествие на бръмбари в центъра на София или Хари просто е спасил живота на черна хлебарка – гигант.
                 - На бас, че е била хлебарка – подвикна някой.
               Хари само поклати глава. Все пак работеше в мазе. Беше ги виждал всякакви.
                - Бръмбар – каза. – Торен. Ей такъв.
                Размаха половин портокал, за да им покаже.
                - Черен.
              - Кой знае от кое село са го докарали. Пъхнал се в чувал с картофи да поспи на сянка и се събудил на Руски паметник, – предложи Славчо.
                - Такива бръмбари не ходят по картофите – възрази Хари.
                Присмяха му се.
                - Виждал си ти какво ходи по картофите! Софиянец!
                - Може – примири се Хари.
               Не беше експерт по насекомите. Още от малък си беше гнуслив. 

От много малък, от онези тягостни лета, които трябваше да прекарва на село. Зарязваха го там в началото на пролетта и го прибираха преди да почне зимата. Единственият знак, че не напълно забравен бяха поканите за телефонен разговор. Нямаха телефон в къщи, но баща му държеше да го чува веднъж в месеца. Поканата пристигаше винаги във вторник на нея пишеше ПЕТЪК 18. Хари имаше три дни да репетира. Нощем преди да заспи прехвърляше наум всички въпроси, които му хрумнеха. Денем, когато нямаше никой наоколо, репетираше отговорите с различна интонация. В четвъртък вечер баба му го къпеше с грубо кесе. С такова настървение чистеше ушите му, че Хари ги усещаше меки и горещи цяла нощ. В петък в четири баба му го събуждаше от следобеден сън, обличаше му панталон и риза и лъсваше лачените му сандали с парченце хляб. Отиваха в пощата половин час по-рано. Сядаха на лепкава от жегата пейка и наблюдаваха през стъклото как телефонистката си наглася слушалки на ушите и крещи в микрофона:
               - Ало София! Соооофия!
               Втурваше в кабината с телефона със залепнали от пот дрехи. От косата му се стичаха едри капки, които гъделичкаха гърба му. Сърцето му се беше свило в гърлото и от притеснение едва отговаряше. След всички приготовления, беше убеден, че баща му го наблюдава през дупките на слушалката. Стискаше ръцете си в юмрук, за да не се види черничкото под ноктите и се молеше баща му да не усети задушливата миризма на спарено, на която  лъхаше официалната му найлонова риза. 

Валеше лепкав дъжд, когато телефонът звънна и Хари така се изненада, като видя името на баща си, изписано на дисплея, че стъпи на една хлабава плочка и изпръска крачолите на светлите си дънки с рядка кал. След това, незнайно защо, се сети, че не помни от кога не си мил ушите. Може би от последния път, когато се видяха си, преди шест години, четири месеца и осемнадесет дни.

От шест години, четири месеца и осемнадесет дни Хари не беше чувал гласа на баща си, не беше пушил, нито пил мастика, нито беше обсъждал футболни мачове, не беше вършил нищо от нещата, които баща му смяташе за обичайна мъжка работа.
               
        Преди се виждаха веднъж в месеца. Хари се подготвяше за тези срещи. Подбираше дрехите си, четеше спортните страници и вечер, и докато бъркаше коктейли, прехвърляше наум всички възможни въпроси, които можеше да получи.
          Най-трудно беше по празници, когато трябваше да избере подарък. Последната Коледа му подари сребърна табакера с монограм. Видя я в антикварния магазин  и се влюби в нея. Среброто беше потъмняло от времето, което я правеше още по-красива. Монограмът беше стилизирано „З“, сякаш специално да означава Захари, кръщелното име, което носеха всички мъже от рода му. Този беше най-скъпият подарък, който беше купувал някому. Струваше малко повече от годежния пръстен на жена му отпреди двадесет години.
                - Само си харчите парите – подметна баща му и пренебрежително я подхвърли на масата. 

Вече шест години, четири месеца и осемнадесет дни Хари се опитваше да забрави за каво се скараха. Тази вечер музиката в бара не можа да заглуши спомена за кристалния трясък, с който скъпоценната ваза се пръсна в стената. Нито виковете, които го съпровождаха, докато слизаше по стълбите, а после прекосяваше заспалата улица...
             
               Старинният часовник на стената показваше дванадесет и половина, когато си тръгна последният клиент. Хари се прибра и както винаги разходи болонката Клео за пет минути пред блока. После се изкъпа, облече ленен костюм и подходяща риза, дискретно се напръска с парфюм... и най-сетне събра смелост да се обади на баща си.